Станислава Стефанова Автобиография
Tabla
16:00:00
0
Станислава Стефанова
Автобиография
Аз съм Станислава Ивова Стефанова, на 17 години от град Петрич. Имам
удоволствието да ви се представя вече за трети път, рискувайки да се повторя.
За щастие, думите са любимото ми средство за себеизразяване, така че отново съм
тук, за да ги съживя.
Както винаги съм споделяла досега, мисълта и мечтите ми обичат да
събарят безмилостно граници, освобождавайки силата си в нови и просторни
висини. Неуморната ми мисъл обожава да събира цветята на вдъхновението и
креативността, да прегръща светлината на амбицията и упоритостта. Имам си свой
закон никога да не допускам в съзнанието си предразсъдъци спрямо самата себе
си. И никога не съм го нарушавала. В началото тръгнах по жизнения си път
напълно завладяна от изкуството – танците и пеенето бяха красивата същност на
дните ми, а малко по-късно пианото ме научи на първия урок по постоянство. След
това открих любовта си към спорта – тенис, ски, плуване, лека атлетика, денят
ми не беше завършен без необходимата доза физическа активност. После науките
почукаха на вратата ми, питайки се коя предстои да избера. А аз ги поканих
всичките – старателният ми ум ме събра първо с математиката, после
любознателността ме обвърза силно с историята и географията, жаждата ми за
знания прегърна физиката и химията, а езиците бяха задължителен избор за
развитието ми. Най-силната си обич и до днес обаче сърцето ми дава на
литературата и писането. Четенето и опознаването на гъвкавостта на езика е
неповторимо удоволствие, достигащо връхната си точка в личното творчество.
Напоследък любовта ми към езика се изявява и под други форми – дебатиране,
ораторство, участие в конференции и семинари в България и чужбина, журналистика
и всякакъв другвид изразяване на собствена позиция и защитаване на мнение.
Това, за което се опитвам да дам пример със себе си, се състои в силата
на вярата в собствените си способности. Да се откажа от нова възможност,
изпречила се на пътя ми, защото не се вмества в досегашния ми опит, не е опция.
Всеки носи в себе си пламък, позволяващ му да постигне невъзможни неща, само
ако повярва. Мотивацията, волята, оптимизмът и упоритостта ми са позволили на
моя пламък да избухне в пожар, за да може всеки ден да бъде нов просторен
хоризонт за опознаване на свободолюбивата ми мисъл.
..................................
I am Stanislava Ivova Stefanova and I am 17 years old, living in Petrich,
Bulgaria. I have the pleasure to introduce myself for the third time now,
probably risking to repeat myself. Fortunately, words are my favorite medium for self-expression, so I am here to bring them to
life again.
As I’ve always shared till now,
my thought and dreams just love breaking down boundaries, releasing their power
into vast heights. My tireless thought adores collecting the flowers of
inspiration and creativity, and embracing the light of ambition and
persistence. I’ve created my own law to never accept prejudice against myself
in my head. And I’ve never broken it. At the beginning I was absolutely
absorbed by art – both dancing and singing incarnated the beautiful essence of
my days, and a little bit later piano taught me the lesson of perseverance.
After that I found my love for sports – tennis, ski, swimming, athletics. My
day couldn’t be complete without the necessary dose of physical activity. Later
on science knocked on my door, asking itself which division of it I shall
choose to be into. I invited them all in – my diligent mind firstly forgathered
me with mathematics, after that my curiosity tied me strongly to history and geography,
my thirst for knowledge embraced chemistry and physics, and languages were
mandatory choice of my development. Nonetheless, my heart gives its most
powerful love for literature and writing. Reading and exploring the flexibility
of the language is a unique delight, reaching its highest point at the personal
creativity. Lately, my undying love for the language manifests itself in a lot
more shapes, such as debating, public speaking, conferences here and abroad,
journalism and any other forms of expressing my own position and defending my
opinion about matters concerning me and my future.
The thing which I’m trying to
give myself as an example for, consists in the power of believing in oneself’s
own capabilities. Giving up on a new opportunity crossing my way because it
doesn’t fit into my prior experience is not really an option. Each and every
one of us keeps a flame inside, allowing us to accomplish impossible things, if
only we dare to believe. My will, motivation, optimism, persistence have
enabled my flame to burst into fire so that every day could be a new vast
horizon for my freedom-loving thought to explore.
Станислава Стефанова
Аутобиографија
Превод: Елизабета Георгиев
Ја сам Станислава Ивова Стефанова, имам 17 година и из Петрича сам, Република Бугарска. Имам задовољство да вам се по трећи пут представим, ризикујући да се поновим. Срећом, речи су моје омиљено средство за самоизражавање, па сам поново овде да их оживим.
Као што сам до сада истицала, моје мисли и снови воле без милости да руше границе, ослобађајући своју моћ за нову и бесконачну висину. Моја неуморна мисао обожава да сакупља цвеће
инспирације и креативности, да грли светлост амбиције и упорности. Ја имам своје правило да никада не дозволим предрасудама да овладају са мном. И никад га нисам прекршила. У почетку сам кренула својим животним путем у потпуности освојена уметношћу - плес и певање су били предивна суштина мојих
дана, а нешто касније клавир ме је научио прву
лекцију из упорности. После сам пронашла љубав према спорту - тенису, скијању, пливању, атлетици, мој дан се није завршавао без потребне дозе физичких активности. Касније
су ми науке покуцале на врата, питајући се коју да изаберем. Позвала сам све – разум ме је прво срео с математиком, онда ме је радозналост снажно везала за историју и географију, моја жеђ за знањем прихватила је физику и хемију, а језици су били обавезан избор за
мој развој. Највећу љубав и до дан данас, међутим, моје срце даје књижевности и писању. Читање и истраживање
флексибилности језика је јединствено задовољство које заузима високо место у мом личном стваралаштву. У последње време моја љубав према језику манифестује се и у другим
облицима - дебата, јавни говор, учешће на конференцијама и семинарима у
Бугарској и иностранству, новинарство и било који
други облик
изражавања своје позиције и
одбране мисли.
Оно чему покушавам да дам свој
лични печат се састоји у моћи вере у сопствене способности. Да одустанем од нове прилике која ми се нашла на путу, јер се не уклапа у моја претходна искуства, није опција.
Свако у себи носи пламен, који му дозвољава да оствари немогуће ствари само ако верује. Мотивација, воља, оптимизам и
упорност дозволили су
мом пламену да се претвори у
пожар, тако да сваки дан може бити
нови велика хоризонт за истраживање моје слободољубиве мисли.
Коледни
вечери
Есе
Светът тъгува, гладува, ходи беден и
бос, сгушен в своите дрипи, разкъсани от омраза, страх и насилие. Голям е, а не
може да утоли алчността, не може да засити егоизма. Лута се из безбройните си
пътища и чака сълзите на Бог да го измият, да го пречистят, защото и Бог ще
заплаче от мъка за този свят.
Светът
отчаяно се нуждае от чудеса!
От
много чудеса!
И земята е уморена... От войните, от
бедствията... Страда за хилядите малки телца, които не могат да достигнат брега
й, плаче за утихналите стъпки, които няма повече да я прекосяват. Иска да
закърпи раните си, откъснатите парчета земя...
И тя
има нужда от чудо!
А сърцата... Заключени са, чужди,
далечни, обезверени, ранени или празни... Но дълбоко навътре, в най-далечното и
уплашено ъгълче, всяко сърце пази надеждата, че ще намери обич, разбиране,
приемане, че има кой да го утеши, подкрепи, изслуша...
Всяко
очаква своето чудо!
...Мислите ми
приличат на зимна виелица. Завихрят се, разпиляват се, после се успокояват и
подреждат...
Ще се
случи чудо!!!
...Вървя из осветените улици. Ярки
звезди блестят високо в безкрая. Дърветата са отрупани със сняг, а къщите
весело светят, украсени от коледния дух. Луната спуска своя бял лъч светлина.
Сякаш дори земята е щастлива в тази зимна вечер.
Вървя... И градът не е пуст и мрачен.
Наблизо минава жена с малко момиченце в ръце. Развълнувани пристъпват през прага
на своя дом – за детето ново семейство. Една добрина дарява едно забравено
детско сърце с дом, любов и щастие за цял живот. Истинско коледно чудо!
По-нататък дочувам детски смях...
През прозореца виждам две щастливи деца да украсяват своята коледна елха.
Подреждат играчки, увиват гирлянди, светват лампички. Радват се на коледния
дух. Но той не носи само красота. Той сближава, прави времето специално,
споделено с любимите хора. А тези искрени детски усмивки са едно голямо коледно
чудо.
На отсрещния тротоар седи зъзнещ от
студ просяк. Забързаните хора безразлично подминават плахо протегнатата му
ръка. Но един човек се спира... След това продължава усмихнат своя път, защото
знае, че е направил добро. А това е смисълът на празника. Един малък жест на
човечност е коледно чудо за някой друг.
Улицата е дълга. Разказва много
истории... И всяка има своя различен герой. И всеки има нужда от чудо. В
малката празна къща стара жена седи сама, загледана в снимките на семейството
си. И тогава, в тишината на мига, Бог чува молитвите й и на вратата застават
близките й, децата... Животът има смисъл, животът продължава и истинската
радост е в хората, които обичаме. Разбирателството, споделянето, любовта – това
са тайните чудеса на коледния празник. А самотното сърце не би могло да ги
разпознае.
Някъде дете оздравява, другаде някой
дава прошка, завръща се, получава нов шанс, нова възможност да живее, да бъде
щастлив, да обгрижва, да започне отново, да намери смисъл, да продължи, пак да
се научи да мечтае или просто да открие друго сърце... Много малки чудеса, но
истински, нужни, за да не се загуби вярата, че доброто го има, че Бог не ни е
забравил, че за света има надежда. Изпитания ще има, но те ще се преодоляват,
защото силата на сърцата е в благородството, щедростта, приятелството... Коледният
дух е в желанието да правим нашия малък свят и красив, и добър. Най-големите
коледни чудеса са безценните богатства, които Бог е посял в душите ни. В
малкото зрънце вяра, че сме достатъчно силни да застанем над егоизма, алчността
и омразата и можем да бъдем добри хора.
И
ако просто се обичаме,
чудесата
няма да се случват
само
на Коледа...
Станислава
Стефанова – 11. клас
БОЖИЋНЕ ВЕЧЕРИ
Есеј
Свет тугује, гладује, хода сиромашан и босоног, шћућурен у својим крпама, раскидан мржњом, страхом и насиљем. Велик је, а не може да угаси похлепу, не може да засити себичност. Лута својим безбројним путевима и чека Божје сузе да га умију, да га прочисте, јер ће и Бог такође плакати од муке за овим светом.
Свету очајно требају чуда!
Многа чуда!
И
земља је уморна ... Од ратова, од
катастрофа ... Пати
због хиљаде малих тела која не
могу стићи до њених обала, плаче за утихлим корацима који више неће ту прелазити. Она жели да закрпи своје ране, откинуте делове земље ...
И њој треба чудо!
А срца ... Закључана су, страна, далека, разочарана, рањена или празна ... Али дубоко у себи, у најдаљем и уплашеном углу, свако срце чува наду да ће пронаћи
љубав, разумевање, прихватање да постоји неко ко ће га утешити, подржати, чути ...
Све очекује своје чудо!
...Моје мисли изгледају као зимска мећава. Увијају се, расуте су, после се смируји и уређују...
Чудо ће се десити !!!
...Ходам
осветљеним улицама. Сјајне звезде сијају високо у бесконачности. Дрвеће је
натоварено снегом, а куће весело светле, украшене божићним духом. Месец спушта свој бели зрак светлости. Као да је и земља срећна у овој зимској
вечери.
Ходам ...А град није пуст и мрачан. У близини пролази жена са девојчицом у наручју. Узбуђени прескачу праг свога дома– за дете нова породица. Једна доброта дарује једно заборављено дечје срце домом, љубављу и срећом за цео живот. Право божићно чудо!
Даље чујем детињи смех... Кроз прозор, видим двоје срећне деце која украшавају своје божићно дрво. Сређују играчке,
укључују лампице. Уживају у духу Божића. Али он не доноси само лепоту. Он приближава, чини време посебним, време које делимо са најдражима. И
ови искрени дечији осмеси су једно велико божићно чудо.
На супротном
тротоару седи просјак, дрхтећи од хладноће. Ужурбани људи незаинтересовано пролазе поред испружене руке. Али један човек стаје... Онда наставља насмејан својим путем, јер зна да је учинио добро. А то је смисао празника. Мали гест људскости је божићно чудо за неког другог.
Улица је
дугачка. Прича много прича ... И свака има свог другачијег јунака. И свима треба чудо. У малој празној кући, стара жена седи сама, гледајући слике своје породице. А онда, у тишини тренутка, Бог је чуо њене молитве и на вратима се
појављују њени ближњи... Живот има
смисла, живот се наставља и права радост је у
људима које волимо. Разумевање, дељење, љубав - то су тајна чуда божићног празника. И усамљено срце их не би могло препознати.
Негде се дете излечи, неко други негде прашта, враћа се, добија нову шансу, нову могућност за живот, да буде срећан, да брине, да поново почне да проналази смисао, да почне испочетка, да научи да сања или просто да открије друго срце... Много малих чуда, али стварних, потребних, како се не би изгубила вера да добро
постоји, да Бог није
заборавио да за свет има наде. Биће преиспитивања, али ће се превазићи, јер је моћ срца племенитост, великодушност,
пријатељство ... Божићни дух је жеља да наш мали свет направимо лепим и добрим. Највећа божићна
чуда су непроцењиво богатство које је Бог посејао у наше душе. У малом зрну вере да смо
довољно јаки да не
устукнемо пред себичношћу, похлепом и мржњом и да можемо бити добри људи.
А ако просто
волимо једни друге,
чуда се неће
догодити
само за Божић...
Станислава Стефанова - 11. разред (3. година средње школе)
Станислава Стефанова - 11. разред (3. година средње школе)
ПЕГ "Пејо Јаворов", Петрич
.jpg)
